неделя, 8 май 2011 г.

Историята на Жечка Русева - телефонистката за преживяното на "фронта" и след това.

Близо 280 са били някога в Новопазарско, ветераните от войните и най-вече от Отечествената война. Днес от тях са останали  само двайсетина. Някои от тях са на 90 и повече години, но участват активно в мероприятията на общинската организация на ветераните от войните.
Всеки един от тези живи и до днес съвременници на Втората световна война е запазил и съхранил своята история от онези години, за да я разкаже и предаде многократно през годините на роднини, приятели, и познати – отново и отново.
Ветераните са живата памет на Нови пазар от онези години. Техният живот е преминал през три Българии – царска, комунистическа и демократична. Видели са и беднотията, преживели са ужасите на войната, били са се за тази страна, изградили са една Нова такава, за да изрекат с болка днес думите, че държавата бавно и мъчително си отива.
И така един ден, интересът ми към тяхната история, ме отведе в клубът на инвалида в Нови пазар, където веднъж в седмицата структурата на ветараните в града се събира на по чаша чай, или кафе, за да се видят, да си поприказват или да си се повеселят заедно.  
Пристигайки в клуба заварвам единствено една възрастна жена, която отговаря за клуба и една друга възрастна жена, което е седнала на една маса и се опитва да се постопли. Разпознавам я в гръб защото не я виждам за първи път – виждал съм я постоянно на всеки девети май или девети септември да поднася цветя на паметника на Станьо Василев и паметника на загиналите във войните новопазарци.
Знам я като баба Жечка – самарянката, но тя настоява да се обръщам към нея с първото й име Жечка - по прякор "телефонистката”, защото след 9-ти септември дълги години работи като телефонистка в околийския съвет в града. Още не съм успял да й обясня, кой съм и защо съм дошъл, а баба Жечка вече започва да разказва случки от онези години и се привива от смях. Веднага пускам компютъра, в движение й обяснявам за какво съм дошъл и започвам да записвам целият ни разговор, който оказва се, ще продължи повече от час и половина.
Баба Жечка е родена в Нови пазар през далечната 1922 г. Цялото й семейство са новопозарци кореняци. За живота си преди онзи септември разказва единствено, че семейството й били бедни хора и работели на полето. Живеят в пълна немотия - като мнозинството от населението на града през този период.
Преди девети септември, баба Жечка казва, че не е участвала в партизанските групи, но е познавала някои от тях в нейната махала, повечето от които били затваряни в училището –  сградата на днешното „СОУ ХАН ИСПЕРИХ” е преобразувана в затвор, където са подлагани на жестоки мъчения комунисти, партизаните и техните семейства, включително и хора -  заподозрени, че ги подпомагат. Много от тези хора не дочакват датата девети септемри. 
След 9-ти септември започва мобилизация и се сформира Първа българска армия. След няколко седмици към страната потеглят натоварени във вагони ранените от фронта войници. Част от ранените се извозват и до Шумен в сградата на учителския институт. По същоно време Жечка Русева и още 13 млади жени се включват в курс за самарянки, нещо като днешните курсове по оказване на първа медицинска помощ. Всъщност, така ги подготвят и за фронта. Преподават им лекар с фамилията Свинаров и една медицинска сестра. Един ден сестрата я поканва на гости в Шумен. Баба Жечка тръгва със влака и пътувайки с него, научава, че са докарали в Шумен цяла композиция с ранени от фронта. Заедно с медицинската сестра двете веднага тръгват към лечебницата пеша, когато ги настига един файтон, в който пътувал военен, който отскоро командвал Шумен – бивш партизанин, който по думите й слязъл от Балкана и тогава, когато се срещнали отивал също към болницата за да провери как върви настаняването на ранените. Двете жени следвали неотлъчно военните, които влизали от стая в стая при ранените, за да разберат от какво имат нужда. В последната стая в която влезли един от тях показал раненият си крак, който нямало кой да го превърже. Тогава двете жени  се обръщат към военните и им обясняват, че са самарянки и са готови с каквото могат да помогнат на ранените. Военните им записват имената и на другия ден групата самарянки в Нови пазар получават повиквателна да се явят в лечебницата, където лекуват ранените от фронта. Всички са много радостни, че отиват „на фронта”. Там веднага ги разпределят – във всяка стая имало лекар и медицинска сестра. Започват да обгрижват ранените, а вече пристигат влак след влак с ранени. Повечето от тях са от Добруджа. Баба Жечка заедно от още един санитар ги посрещали още на гарата. И така до самия край на войната. 
След войната, Жечка е наградена със седем медала. Казва, че когато апаш нахлул в къщата й, откраднал и тях, но в последствие, крадецът бива задържан и осъден, заради натрупани подобни криминални деяния в досието си.  
В годините на соца, Жечка работи като телефонистка първо в пощата, а след това първо в околийския, а после и в окръжния съвет. Годините до пенсия, тя изкарва в някогашната „Китка” - пак като телефонистка. 
Като такава я назначава Станьо Василев - първият председател на околийския комитет на партията след 1944 г. Тя го е запомнила с едно изречение, което той казвал, когато подчинените го питали дали да назначи на работа даден човек: "Беден ли е, назначи го"! - отговарял Станьо Василев. И днес, като тогава, казва баба Жечка няма работа.
Във време, когато една или друга власт се опитва да изтрие паметниците от "онези" времена, баба Жечка и клубът на ветераните ми показват стотиците събрани подписи в защита на паметника на Съветската армия в София. И е категорична, че няма да даде паметника на Станьо Василев в центъра на Нови пазар, ако някой се опита да му посегне. 
Утре честваме Денят на Европа. И утре баба Жечка и ветераните от войната, ще положат цветя на паметника на загиналите във войните новопазарци - на всички онези, които са дали живота си, ние да отбелязваме този ден на Девети май!     
баба Жечка (отляво) полага цветя на паметника на загиналите във войните новопазарци (9 май 2010 г.)


Няма коментари:

Публикуване на коментар