сряда, 29 юни 2011 г.

Аз, кучето

Българите трябва да се издръжливи, колкото неговите кучета – не спряха да повтарят медии, политолози и анализатори - едни хора, които щом видят, че Бойко се изплюе, се втурват да правят в редакциите си лабораторни анализи на полученото слузесто съдържание. Слушам ги тия приказки вече няколко дена, защото навсякъде за тях хората все говорят. Абе гледам ги тия хора нямат ли си друга работа? Обидени ли му са, казал ли е той – премиерът, кой знае каква лъжа, не знам? Но знам и се чувствам горд, като куче, че ние кучетата, вече се изравнихме, че даже и задминахме българите по права и дори по финансови средства, които ни се полагат през годината. Най-после чухме признанието, изразяващо се в знак за равенство между нашия род и този на българите. Каза го не кой, а техният премиер – г-н Бойко Борисов.
Понеже може би някои от вас, които ще прочетат тези редове, ще се запитат, кой е Бойко Борисов, ще ви обясня, че той е все едно главното куче, но не в нашата глутница, а в страната на събратимите ни българи. Не им завиждам на нашите събратя обаче, защото за разлика от нас, те не живеят много добре, макар, че ходят изправени на два крака и че имат един куп други предимства, като например, коли с които често волно или неволно убиват по пътищата много наши изгубили се четириноги приятели.
Някога ние бяхме господарите на контейнерите за смет. По цял ден обикаляхме, търсихме и намирахме, толкова за ядене, колкото да не заспиваме с празни стомаси. От година на година обаче, ние си имаме все повече конкуренция и често се стига до сблъсъци, когато някой от онези българи ни превари и вземе полагащата ни се от боклуците хранителна плячка. Но не се оплакваме, защото не всички българи, не всички  от тези "кучета" са толкова лоши с нас. Когато например някои от тях ни хванат, първо зашеметяват, а изведнъж отваряме очи и се събуждаме на някакво непознато място, заедно с още стотици мои събратя. На това място всеки от нас си има обособена клетка, хранилка и все неща по всевъзможните изисквания на този как се казваше....Съюз на Европа ли бешеее? Няма значение, защото там още ни къпят, лекуват ни, ако сме болни, вкарват ни едни остри тънки метални тръбички, с които ни вкарват някакви лекарства, след което се чувстваме все по-добре и по-жизнени. И току-виж след някоя друга седмица, идва някое българско семейство, ама от тези дето ходят на два крака. Поогледат ни, помилват ни и ето на, че са си харесали онази немска овчарка – притрябвала им за да им пази многоетажната им клетка. И там след като я вземат, тя ще си има собствена такава. И отново ще си я хранят, гледат, ще й се радват, ще я показват, ще се снимат с нея, и ще си играят децата. Весело ще си изкарат.
Какво обаче да кажа, за нашите нови събратя, ходещи на два крака? Съжалявам ги, защото по цял ден според правилата на техния водач г-н Бойко Борисов, трябва да блъскат за по няма и 200 лв. Вечер като се приберат, не могат да гледат, едвам дишат и се чудят, откъде да намерят още да блъскат някъде, защото онези банкноти все не им стигат. Вярно, че понякога и някои от нас кучетата имаме вина, защото се случва да сдъвчем по някоя друга двадесетолевка, но това се случва веднъж-два пъти в годината. Или поне така съм чувал в разказите, които вечер кучетата си предават от улица на улица, от квартал на квартал, от град на град. Много от нас не заспиваме до зори, докато не чуем и последната кучешка история, в която някое четириного ни говори за българите – тези кучета, които Бойко Борисов все ги държи горките от късо по-изкъсо. Сигурно не сте чували историята на онази българска майка, която вдигала рамене пред децата си, опитвайки се да им каже, че тази вечер, трябва да си лягат гладни? Да бяха отворили вратата, на кучето си ....., което драпало по вратата, за да излезе и за да донесе нещо останало от кофата за боклук. Все щеше да им измами поне за кратко гладът. А и нали сме вече събратими, трябва да си помагаме, ама колкото и да се стараем, да си останем най-добрите приятели, колкото й да се стараем да им помагаме, не можем винаги да им помагаме. Така например, един български мъжки се разболял от тежка болест и когато отишъл да си вземе лекарството, то го нямало, а когато отишъл на другия ден, нашия събратим с бялата престилка срещу него, му обяснил, че трябва да даде над 1000 пари в брой, за да му даде жизненоважното лекарство. Ама той пък като нямал пари? И ние като нямаме та да му дадем? Вайкал се човекът, залежал се и си отишъл... 
Това не е кучешки живот, приятели мои, защото ние истинските кучета, като се разболеем дават мило и драго да ни излекуват, а тези – двукраките... са просто пътници. Добре, че все пак съм си истинско куче, мен поне никой не ме държи изкъсо, а тези – българските, горките толкова са ги стегнали, че чак се задушават. Още малко и ще вземе да ги умори този техният водач г-на Бойко, не се ли усеща това българско двукрако създание? И добре, че нашият водач, я го видим, я не; я го разпознаем по звука от онази част на града, а изобщо пък не го чуем, но с него изпитваме само гордост, когато ни поведе в най-трудните ни дни, защото ние разчитаме на него и той на нас. Защото се грижи за нас и заедно си пазим територията и сме силни и единни, когато някой ни застраши. А те – българските, не могат нищо, освен да си лаят, докато натовареният с открадното от самите тях керван си върви по пътя. Горките те...

Няма коментари:

Публикуване на коментар