Пропускане към основното съдържание

След последният лист на Листопад.

Листопадът свърши. Появиха се преди няколко години и все още продължават да привличат зрителите пред екраните. Става въпрос разбира се тъкмо за турските сериали. Напук на крайностите и призивите за тяхното спиране, и на всички теории дело на патриотични люде, които видяха в перлите на Истанбул опит за ще я нарека условно "културна инвазия" от страна на южната ни съседка - те отново чупят рекорди за зрителски интерес. По данни на БТВ, близо 2 млн. души впериха поглед към последните 45 минути "Листопад". Изгледах го и аз във вторник сутринта в един от големите видеосайтове. 

Когато стартира първата истанбулска "Перла" преди няколко години изобщо не проявих интерес. Не бях на такава вълна да седна пред телевизора, за да наблюдавам нечии чужди драми пък били те и на лента. Иначе навремето, когато бяха на мода латиносапунките си спомням, че гледах някоя друга латино-лента, като например "Андреа Селесте", "Есмералда", "Лус Мария", "Омъщението", "Любов в пустинята", "Любов и омраза", но следващите ленти ми се сториха еднообразни и скучни, поради което реших да спра дотук и с тях. 

Сюжетите на всички тези ленти се въртяха около някое бедно девойче, което най-често слугува в някой богаташки дом. После вземаше, че се влюбваше в младия господар, чието семейство пък не одобряваше това. След това пък вземе, че забременее, ама пък господарят си вземаше все друга за жена и след около 130 епизода повечето от тези драматични истории приключваха с пищна сватба - разбира се в последния епизод. Това което не ми харесваше всъщност в тези филми, че те имаха щастлив финал, който обикновенно беше най-приятната част от всичките стотици епизоди напоени с много литри сълзи и драматични моменти, но не можехме да проследим тъкмо тази част от живота на героите, защото след щастливия финал, току-изникваше един надпис "Енде". Хубаво, ожениха се, ама как живяха?

Така с времето спрях да ги гледам и вероятно поради намаляващия интерес, родните телевизии и най-вече БТВ се преориентираха към сапунките, дело на комшиите. Както вече писах ни най-малко не проявих интерес към тях, защото ми се струваха по начало едни такива драматични и сълзливи. Малкото, което стигаше до мен, благодарение на рекламите към всеки следващ епизод потвърждаваше тези мои впечатления. Да седнеш пред екрана и да гледаш как Хайрие плаче сумарно в 15 от 45-те минути във всеки епизод на "Листопад" ми се струваше изключително отблъскващо. Когато в следобедните часове се струпваха няколко филма в програмата на няколко телевизии, почти винаги се случваше така, че превключвайки каналите, попаднех ли на турски филм, на минутата някой от героите тъкмо започваше да лее сълзи. Ако това не станеше веднага на секундата, то обикновенно все пак се случваше най-късно до втората минута, откакто съм пуснал канала. В такива моменти да се смееш ли, да плачеш ли? Така и не можах да разбера хората, които гледаха тези филми. 

Някъде през октомври имах един период в който имах така повечко свободно време. Един следобед за първи път успях да изгледам един епизод от прословутия "Листопад". Дотогава не знаех, кое е това нещо, което кара милиони българи да следят с интерес, отново и отново този филм. Въпреки цялото недоверие, с което изгледах епизодът, почувствах, че той ми подейства релаксиращо. На фона на нашето забързано ежедневие, на фона на милионите наливани в холивудските продукции, на фона на гангстерските сценарии в новите български филми - едни 45 минути действие, развиващо се бавно, сантиментално, и разбира се - сълзливо.

Първо, главните герои - хора от различни възрасти, люде досущ като нас,  живеещи в уютни домове,  използващи изключително много изрази, изобщо един език, който е по-близък като съдържание до този на "леля Гинчи" и хиляди други домакини. Семейство, което вечеря на една маса, когато Али Ръза се обръща към дъщерите си и ги пита най-малкото как им е минал денят. В кой друг филм, ще чуеш реплика, като "махни джезвето и изключи котлона"? Действието се развива бавно, а героите - сантиментални и от чувствителни още по-чувствителни. Но оставете сълзите и всичките сюжетни линии и се вгледайте се в персонажите, които участват в лентата. Вижте ги как са облечени, как общуват по между  си. Все едно да гледаш живота си на лента - такъв, какъвто някога си го живял и такъв какъвто, никога може би няма да го изживееш повече. Вероятно това биха били основателни и детайлни мотиви за "леля Гинчи", която прибирайки се от работа, след полагането на най-малко 8 часов дневен труд, ще намери време да си отпочине и да си пусне сериала. На следващата сутрин, тя вероятно ще намери време да го коментира и с колежките в работата. 

Колко от българските семейства все още успявят да се съберат за вечеря около масата в точно определен час? В колко български семейства изобщо съществува нормална комуникация по линията съпруг-съпруга-родители-деца-близки и роднини? Колко от Вас познават съседите си в панелката. Колко от вас са им ходили на гости, и колко от вас изобщо някога сте ги поздравявали (поне една част)? И накрая можем ли да посочим политици и чиновници тук в България, които бихме могли да ги сравняваме с героя на Али Ръза, който в първия епизод на сериала напуска службата и се пенсионира, за да запази неопетнено името си. "Леля Гинчи" може би никога няма да види такъв политик в България, но ще види, че може да има и такива чиновници - в лицето на Али Ръза, пък би то и само на филм. 

Коментари

  1. И аз не го следях, но е истина. В него има нещо близко, топло, уютно. Напомня ми на "Дом за нашите деца" - най-българския сериал, не зная дали го помниш.

    ОтговорИзтриване
  2. помня "Дом за нашите деца", но съм го гледал преди няколко години последно. може да се направи някаква аналогия между филмите.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар