вторник, 5 юни 2012 г.

Всеки с успехът си...

Има дни в които предпочитам да запазя мнението си по един или друг проблем за себе си. Понякога тези дни стават седмици. Пак понякога се случва така, че сядайки на компютъра с намерение да напиша някакъв кратък коментар по даден въпрос, сядам отварям черновата в блога и си казвам, че е супер безмислено да отразявам и аз поредните маневри на властта, или на тези изпаднали зад нейния борд. И поради тази причина това го правя сравнително по-рядко. 

Обикновенно преди да седна да пиша нещо сядам и претърсвам основните новинарски сайтове за някаква тема и накрая нищо. Навсякъде почти едно и също. Бойко казал нещо, или пък току-резнал някоя лента, в БСП се сджавкали за нещо, някой току изкарва някакви сензации от някакви още по-сензационно звучащи СРС-та, друг пък се надига да си надигне рейтинга и произвежда от мухите - слонове; поредните националисти пък си правят партия с някакъв пореден номер, пък после отиват в небитието, и най-накрая пък земята се люшва.

Първични и вторични, леки или силни, неусетени, но пък от телевизията задължено усетени - трусове. И ето, че настъпва жътва за мними врачки и гадатели играещи си с психологията на жителите от засегнатите райони. Боли ме нещо един крак напоследък, дали пък това не означава, че нейде в Ботсвана няма да има трус?

"Вижте стената, вижте как се е напукала" - още малко ще издърпат камерите от ръцете на операторите, за да ги насочат към грозната начупена линия пресичаща някаква стена. Цъкаш на друг канал и виждаш поредния репортер. Да, той така си вади хляба и затова е нахлул в нечий пострадал дом и нетърпеливо запитва потърпевшите "Е, как беше? Как стана, какво усетихте, какво направихте, как реагирахте, ама не се ли уплашихте?" А той още не съвзел се от кошмарното земно раздвижване, почва да обяснява, вдига рамене, гледа за пореден път щетите и се надява на държавата, че последната ще го подкрепи в борбата с последствията от труса. Впрочем кой не гледа към държавата в последните години? Те и хората дето преживяха трусовете във "Вранча" през 1977 и 1986 г., със сигурност също са гледали към държавата и вероятно поради тази причина все още много от тях, преживяват дните си във фургони, защото силата на родните държавници е в обещанията, а не в техните изпълнения. Това е неписан закон за всяка една идваща и в последствие отиваща си власт. А дали днес имаме достатъчно фургони, ако недай Боже се случи нещо по-лошо? 

Бедствие подир бедствие, държавата огрява всички нуждаещи се...с обещания и с по 325 лв. на калпак. И Партия ГЕРБ прави от време на време по някое друго дарение. За с. Бисер бяха един милион, а за Перник - 300 000. Популизъм или не, това са пари, и би било хубаво, ако те все пак стигнат до тези, които реално имат нужда от тях. Бедствията не подбират - сини или лилави, червени или не знам какви си още други. Те просто удрят всички...

В неделя гледах едно интервю по Нова с бизнесмена и председател на БСП-Пловдив Георги Гергов, който каза нещо, което много ме впечатли. Цитирам:  "От неправилна политика, от влизането в политиката на неправилните хора, тези които не са успяли, а просто отиват там за да успеят, държавата е на този хал..." 

Кой всъщност обаче "успява" в България? И как се постига този успех? С какви методи? По какво разбираме, че този или онзи политик е успял в живота? И тук в съзнанието ми се появява една думичка - далаверата. Ако можеш да я въртиш, ще си успяващ, ако ли - ще си търсиш успеха с честен труд някъде зад граница. И така много българи успяват в чужбина. Знае, че трябва да работи, но още по-добре накрая на месеца може да обере плодовете на своя труд. Защото за същия този труд на родна земя, ще му подхвърлят един кокъл, а там - в чужбината може да получи цели 5.

Политиката днес се прави от политическите партии. Те строяват отбори, печелят избори, кадруват във властта, боравят с лекота с милиони в телевизионен ефир, местят ги, пренасочват ги и ни убеждават, че е за наше добро. И току някакви пари потъват в някоя бездънна партийна яма. И въпреки гаранциите през годините, въпреки всички опити да им напишат една чиста автобиография, сякаш не са много политиците - онези успелите заради политиката си, защото и с просто око се вижда, че онези - преживяващите от политика, очевидно са в пъти повече.

Гледам как прохождат арабските демокрации. Те вървят по улиците, скандират, стрелят се, убиват се. Една тълпа иска смъртно наказание за Мубарак, другата го защитава. Трета май няма. И родната демокрация се поразходи по площадите в началото на 90-те. В челните й редици били антикомунисти, дисиденти, някакви идеалисти, зле облечени, зле изглеждащи. В края на родния Преход останаха костюмираните, банково добре подплатените, но паразитиращи на гърба на останките на създадените някога от наивните идеалисти, антикомунисти и пр. партии и движения. Днес в политическото пространство си имаме консуматори, които са там, за да се нахранят с власт. Около малката софра се трупа ли трупа народ - гладен за власт и успехи. Лични разбира се...

Също като онези, които като чакали се нахвърлиха през 90-те върху тромавото и изнемогващо държавно туловище, тъй както днес циганските каруци разглобяват в буквалния смисъл процъфтяващите от времето на соца фабрики, предприятия и др. соц. промишлени величия по градове, градчета и селца, взимайки онова, което последните им собственици на завода не са могли или не са се сетили, че могат да изнесат и продадат - желязото от бетона. Друг пък ще отидат след тях и току ще си наберат малко тухли. И така всеки с успеха си - за някои лудите пари, за другите желязото и тухлите. За бъдещите поколения - руините...     

Няма коментари:

Публикуване на коментар