Пропускане към основното съдържание

"Болният спортист" на Балканите

Олимпиадата свърши преди няколко седмици. Още в хода на Игрите, а най-вече след церемонията по закриването им, се започна с коментарите и анализите - една солидна група спортисти, управляващи, коментатори, журналисти, блогъри и още сигурно поне няколко хиляди потребители на социалните мрежи си казаха на глас или написаха своята крайна оценка за представянето на българските спортисти в Лондон, извеждайки на преден план причините за олимпийския ни провал. А те често се ограничаваха до едната българска реалност - липсата на финансови средства за подготовката на нашите спортисти, някои от които дори бяха оприличени на най-обикновенни туристи в Лондон. 

Разбира се, скочиха и политиците. Някои поискаха оставки, други се сетиха за реформи (след дъжд качулка), а сред социалистите дори се прокрадна абсурдната идея за вот на недоверие към правителството. Министър Дянков пък от своя страна обвини спортните федерации в безстопанственост и в непрозрачно управление на финансовите ресурси, които получават от държавата. Оказа се, че в малка България си имаме цели 106 спортни федерации. За сравнение, представителите ни в Лондон бяха около 60, които се върнаха  с цели два медала. И въпреки това, считам, че най-малко поне половината от спортистите направиха каквото можаха за да представят страната ни достойно. Най-малко върху тях трябва да се хвърля вината за провала. Защото както е тръгнало след 4 години в Рио може да останем не просто без медали, ами и без една голяма част от представителите ни в един или друг спорт.

В Москва през 1980 г. нашите спортисти се завръщат с 41 медала. Били сме дори седми в класирането по медали на Олимпиадата в Сеул през 1988 г. За да се превърнем 20-25 години по-късно в нещо като "болния спортист" на Балканите (през 19-ти век Османската империя била наричана "Болният човек" на Европа). 

Разбира се, тя епохата е била съвсем друга. Може да направим една чудесна съпоставка с подготовката на китайските олимпийци, където китайските треньори най-напред съзират в едно дете заложбите и талантът, за да приложат в последствие не някаква 4-годишна предолимпийска програма, ами поне 10 и повече години инвестиция в това дете  във  вид на тренировки и състезания. Вярно, че им прилагат едни спартански програми, но поне имат възвращаемост от порядъка на 80-90 олимпийски медала. 

Китайският модел разбира се няма шанс да бъде приложен в България, защото често проблемите в родния спорт започват с липсата на парите и приключват със скандали, което води до разпадането на цели клубни шампиони, като хандбалният отбор на Шумен например - трикратен шампион в родното първенство.

Примерите като по-горния са десетки и се случват пред очите ни всяка година. А за изграждането на печелившо олимпийско поколение са нужни и парите, и федерациите , и клубовете, и подкрепата на държавата, и базите, и добрите специалисти, и добрите методики за обучение, за които Нешка Робева спомена тази сутрин в ефира на Нова, спортните площадки дори и в най-малките населени места и не на последно място разбира се - бъдещите спортисти, тези които трябва да тренират някакъв спорт вероятно още от най-ранна детска възраст. Защото оказва се, че всички разбираме от футбол, но го практикуваме най-често на масата пред телевизора с биричката, ракийката и шопската салата. 

Според изследване на "Галъп интернешънъл" 86% от пълнолетното население не практикува никакъв спорт. А тези, които все още намират време за спортни занимания (младежите до 25 годишна възраст) отдават своите предпочитания на фитнесът, любителския футбол, тичането, колоездене и плуване. А последствията от тази (бих я нарекъл ужасяваща статистика) са близо 60-те процента от децата, при които са налице проблеми с костно-мускулната система (предимно изразяващи се в развитието на гръбначните изкривявания), а също така и увеличаването на българчетата с наднормено тегло и появата на заболявания, доста нехарактерни за една ранна детска възраст.        

Изводът ми в контекста на олимпийската тема, е че бъдещето родно олимпийско поколение расте болно, неподвижно и приковано пред компютъра или на ученическия чин, вместо на атлетическата писта например. Дали вече не е късно процесите да се обърнат? Оставете настрана медалите и снимките за спомен с печелившите ни медалисти, защото нацията ни просто не спортува, защото често няма къде да практикува даден спорт. В колко училища например има плувни басейни? В колко училища все още се провеждат някакви нормални часове по спорт и физкултура? Ако тези въпроси, които са само една нищожна част от всички проблеми в родния спорт, не получат решение в най-близко бъдеще, не се чудете защо нацията старее и окапва като круши, най-често от едни и същи болести, които са всеизвестни на всички ни... 

Коментари