събота, 10 ноември 2012 г.

Отново за 10-ти

Съвсем случайно сутринта превключих телевизионните канали видях в едно предаване добре познати физиономии. Личности като Петър Берон, Едвин Сугарев, Нешка Робева и т.н. които минаха през политическата месомелачка от началото на 90-те и които постепенно бяха изръсени зад борда на политическите сили, с които малко или много свръзвахме бурните 90-те в политическия смисъл на думата. 

Погледнах календара и видях, че сме 10-ти ноември. Изгледах участието на горе-споменатите имена в съботните блокове на фона на снимки и видеоматериали от края на 89-та, когато започна прословутият наш български Преход. 

Само че днес не видях и не чух някой да се поздравява с тази преломна в съвременната ни история дата. Дори за мен 10-ти ноември си е просто десетото число в месеца. Просто разликата е тази, че преди около 23 години е отпаднала ръководната роля на БКП в управлението на страната, нищо че дори днес съществуват опасения за налагането на тоталитаризъм в държавата от страна на управляващите мнозинства. Разликата между онзи тоталитаризъм от същесвувал до към края на 89-та и този, който назрява днес, е че първият поне е бил вписан и регламентиран в Конституцията. Хората през онези години са знаели, че съдбата им е в ръцете на БКП и заветите на другаря Живков. Днес ние не знаем, кой държи съдбите ни, но знаем все пак, че сме си зависими. Знаем, че някой сигурно ни слуша по телефона, така както и че родната полиция ни пази. Знаем също така, че трябва да спазваме фискална дисциплина, за да се представим като отличници през европейските институции и МВФ например, за да ни пратят оттам поне едно потупване по рамото, придружено от задължителното обръщение към премиера - "Congratulations..."

И ако в началото на 90-те българите са искали да живеят в демокрация, то днес те предпочитат твърдата ръка, която ще удари с юмрук по масата срещу организираната престъпност или срещу стачкуващите пенсионери, учители и на всички дръзнали да поискат увеличение на заплати и социални придобивки. Днес българите се забавляват, когато същата тази твърда ръка отправи закани да напляска руснаците и когато извади едни пари от джоба и ги постели по магистралните участъци. И на всичкото отгоре искат тази твърда ръка да бъде способна да направи чудеса за 800 дни или поне за 4 години и да промени към по-добро страната. И днес продължаваме да вярваме в силата и способностите на твърдата ръка.

Твърдата ръка и демокрацията обаче са две явно несъвместими неща. В началото на 90-те българите повярваха на многопартийната система, където сини и червени плюс една дузина техни политически сателити обещаваха Сполука за България или най-общо казано "светлото бъдеще" на България. Само че за едно десетилетие всички нагазиха дълбоко в калта и се изцапаха с власт, корупция, съмнително забогатяване и пр. 

И тогава се появи Месията, който с твърда ръка щеше да ни спасява за 800 дни. Днес никой почти не иска да си спомня за него, дали от гузна съвест не знам, защото пред урните през 2001 г. се извиваха опашки - хората масово вдигнаха жълт картон на онзи, когото самите те докараха на власт през 1997 г. И пак до към края на 2001 г. на всички им стана кристално ясно, че в родната политика няма място за морал и съвестно отношение към проблемите на страната. И тогава настъпи времето на Тройната коалиция, за която сборно гласуваха отново близо две трети от българите. Само четири години по-късно същите тези хора поискапа Тройката да си ходи и зовяха Бойко да ги опандизи. И тогава настъпи и неговият час - да вади пари от джоба и да плаща пенсии, да реже лентички, да играе футбол и да удря по масата, за да напомни на тези, дето го избраха, че вече той ще разпределя порциите и че няма да има прошка за никого. 

Ето такъв Преход горе-долу приживяхме - от чл.1 през демокрацията до силата и авторитета на твърдата ръка. Странно нещо са желанията на хората, но вижда се те все още търсят онази система, онзи човек, който може да им обещае светлото бъдеще. Търсят го, оглеждат се за този човек и след като го намерят и го вкарат в клетката на властта, скоропостижно го разлюбват и хвърлят на политическото бунище. 

23 години след началото на Прехода трябва да дръпнем чертата и да направим една равносметка за постигнатото. И ето че само 23 години бяха нужни, за да бъдат притиснати  милиони българи до "Стената". За тях Преходът свършва там, където започва стената на бедността. Когато животът им започне да тече ден за ден, когато той се превърне в ежедневна битка за оцеляване. Само че това политиците ни не го разбират изглежда. 

На 10 ноември 1989 г. започва залезът на българската държава. Може би след няколко десетки години това ще бъде написано в учебниците по история, стига да има кой да ги отвори. Няма как по друг начин да определя последните 23 години през които населението ни намаля с два милиона, когато бяха съсипани земеделието, производството и в следствие на което беше откраднат хлябът може би на милиони българи. Десетки човешки съдби бяха преобърнати наопаки в името на Промяната, в името на Светлото бъдеще и в името на нечии пълни джобове. 

Може би затова днес е толкова тихо и всеки си гледа да си върви по пътя. Площадите ни празни, вече никой не иска промяна или по-скоро не вярва, че тя е възможна. И така докато твърдата ръка изтанцува своят танц, след това може би някой ще удари направо с крак по масата, докато на нас няма да ни остане нищо друго или да изчакаме изгревът, който може никога повече да не дойде по нашите географски ширини или да го потърсим след време нейне някъде по света.

Няма коментари:

Публикуване на коментар